Много студена сутрин през ноември и пет чанти с багаж. София като мрежа наоколо ми. Денят започва трудно и през цялото време се опитвам да си припомня с подробности любима постановка, която съм гледала веднъж много отдавна и която едва ли ще гледам отново. И ми влиза коса в очите, и кафето ми не ми е по вкуса, защото ми го взе случайно срещната жена, докато аз пазех багажа на двете ни, и избрани разкази на Хемингуей тежат в скута ми, докато чакам да съмне. На моменти всичко ми се струва страшно разпиляно.
Със сигурност някой ще направи скоро документален филм по студентския ми живот. Ще се казва "Как не бива да го правите".
Засега пия кафе без захар, което си направих самичка вкъщи, а навън дори се опитва да пече слънце. Алармите на съквартирантите звънят на смени и никой не става. Работният ден започва след час и половина за мен и след много по-малко - за останалите, чудя се какво ли точно имам да правя другата седмица и слава богу, че след три дни взимам заплата: само дано успея да си уредя графика за събота и неделя.
Имам да уча за изпит.
Такива работи в края на 2011.
пак не помня алармата ми да е звъняла :Д
ОтговорИзтриванеобаче помня смътно, че влизаше в стаята ми от време навреме и аз си казвах, че ей сега ще стана.
ДА БЕ